Постинг
04.08.2010 16:54 -
Легенда за златната ябълка
Автор: flycatblu
Категория: Изкуство
Прочетен: 977 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.08.2010 22:09
Прочетен: 977 Коментари: 0 Гласове:
8
Последна промяна: 13.08.2010 22:09
Посветен
В едно село живеели една млада девойка и едно младо момче.
Те били в юношеска възраст.Обичали се. Макар че имали проблеми със семейството на момчето били много щастливи и се отдавали един на друг с много любов и разбиране.Това се случило още в много стари времена. Селцето не било голямо и жителите се познавали един друг.Момчето било от знатен род. Баща му бил кмета на града, но се скарали заради момичето, понеже тя била обикновено момиче. Момчето се изучило в близкия град, но все още не работило по специалността си. Бил се хванал в завод за дървообработка пак в града. Всеки ден хващало специален рейс за градът, с който се връщало след работа. Един ден както се връщали от работа момчето забелязало нещо златно в гората. Обичал да гледа през прозореца докато пътува. Нещо му блеснало в очите, там където се ширели зелените корони на дърветата в гъстата гора..."Но какво може да е това?"-помислило си то.
- Спрете,спрете видях нещо - извикало то - всички както се били омърлушени, мислейки изморени за различни неща изведнъж се ободрили.
-Какво става?- се обърнал шофьорът.
- Видях нещо, нека видим какво е... нещо блесна в гората.
Шофьорът спрял и всички се запътили след момчето.
Била една дива ябълка. Цялата отрупана в жълто-червени малки ябълки. Но сред листата забелязали една чисто златна ябълка.
- Ето има още една - обадило се едно момче.
Мислили, мислили и накрая решили да откъснат двете ябълки и да ги занесат в селото. Като се прибрали цялото село ахнало...Мълвата се разнесла бързо и всички в селото се втурнали към площа да да видят чудото...Дори най-немощните хора взели бастуните си и лека по лека се предвижили до мегдана.
Там вече се бил развихрил голям спор какво да направят ябълките и на кой принадлежат. Имало какви ли не коментари... Какви ли не предположения...Разбира се който видял ябълките би следвало да са негови, но бащата на момчето казало, че ще ги вземат и съвета ще реши какво да направи с тях. Ябълките били не съвсем твърди. Кората им блестяла прекрасно, макар залезът вече да се пребирал в своето легло...Вече било станало късно вечерта, а спорът продължавал. Момчето взело ябълките и казало:
- Давам едната на баща ми, а другата аз ще изям...
Всички ахнали в един глас.
- Недей, може да е отровна.
- Хайде пребираме се, стана късно.
На другия ден щастие озарявало лицето на момчето.
-Ще я изядеш ли с мен?- попитало то момичето. Още рано сутринта бил отишъл в тях.
- Добре - казало момичето. Щом ти ще ядеш и аз ще ям...Няма ли да те е жал за златната кора, толкова е красива, а и дали наистина е отровна?
- Щом се е родила на дървото, където другите ябълки стават за ядене
значи не е.
И изяли ябълкита. Били със същия вкус- този на дивите ябълки , леко киселеели, само от златната кора се усещал някакъв странен сладостен аромат.
- Колко са вкусни! - възкликнало момчето - вкусът им беше много приятнен с тази лека сладост, усети ли?
- Да наистина - отговорило момичето.
Хврълили семките в градина на произвола на съдбата. Дали щяло да се роди дърво никой не знаел. Но те били млади и доволни от живота. Волни и истински щастливи...дали същата съдба и на семките...
Същата сутрин още рано рано бащата на момчето занесъл ябълката в кабинета си. Момчето му било дало ябъката като му казало да прави с нея каквото реши.
Кметът събрал всичките си чиновници, свикал съвет, на който щяли да разискват какво точно да правят със златната ябълка. Дали да я изядът и кой от тях, дали всички или дали да я съхранят някъде.
Накрая взели решение да я обелят и да сложат златната кора в стъклен буркан за да видят какво ще се случи, понеже нали златото си било злато, не било храна...така разсъждавали. Така я обелили и я поставили на много видно място в приемната, където минавали и служители и селяните от селото.
- Кой иска да опита от ябълката?-попитал кмета. Всички стояли нацупени, хем им се искало хем се страхували че все пак може да е отровна...
-Аз ще опитам - се чуло глас. Бил един чиновник, който нямало нищо напротив да разбере какъв е вкуса на една такава чудна златна ябълка. Той също бил на мнението, че едва ли е отровна. И изял останалата част.За семките определили специално място, където да ги засъдят и да се грижат за тях, с надеждата да покълнат едва ли не златни кълнове. За сърцата им огряло слънце. Зачакали новото събитие, което се очаквало след около година.Разбира се в цялото село веднага се разбрало за решението и във всяка къща всички говорели само за това...
Извикали най-добрите агрономи.
На тримата, който били яли от ябълката не им било станало нищо и след няколко дена всичко в селото се поуспокоило.
Приятелката на момчето още от ранно детство бродирала прекрасни броерии...Майка му и баща му копували платове и го карали то да ги бродира, след което ходели в града и ги продавали, но бизнесът им от край време не вървял...Но тъй като нямали други възможности не оставяли платовете...
Един ден момичето тъкмо било завързало и последния възел на една бродерия с кафява сърничка, когато цветът на платът изведнъж получил златен блясък...Изглеждал по-хубав от сатен. Цветът му бил син гледката била удивително красива.
- Вижте, вижте - извикало момичето, тичейки към двора където родите ли му копаели в градината...
- Какво става?- попитали родителите му изтривайки потта си от обедното слънце.
-Платът придоби златен блясък.
Те погледнали.На слънцето блясъкът на плата бил още по силен и прекрасен.
- Този плат сигурно веднага ще го продам щом ида в града, толкова е красив. Ще му вдигна цената.- зарадвал се бащата...
Момичето грабнало плата и хукнало към къщата на своя приятел. Щастие огрявало лицето и.
Извикало на улицата момчето, понеже знаела че е нежелана от родителите му.
- Виж каква красота, не съм виждала толкова красив плат...Когато свърших бродерията платът доби този блестящ отенът.
Цялото село се събрало всички искали да видят и да пипнат плата..
Били се събрали почти всички от селото.
- Ще го измърсите - извикало момчето - след дългото подмятане от ръка в ръка.
Точно по същото време кметът, чиновниците и агрономите се намирали в специалната ябълкова градина и тъкмо били направили поредното поливане на семките.
Всички били много доволни от новата придобивка. Всяка сутрин откакто засадили семките се събуждали с радост в сърцето си. Те осмислили целият им живот.
Минала една седмица. В момента, в който отново поляли семките в двора на кметството в ръцете на момичето отново заблестял плат със същия прекрасен сатенен отблясък...Това продължило една година, но никой не можел да забележи тайствената взаимозависимост...Търговията с платовете потръгнала в бедното семейсто и лека по лека нещата започнали да се развиват благополучно...Животът им се наситил с радост и разбирателство..Не било необходимо вече да страдат и да се притесняват, че няма да има какво да сложат на масата за вечеря и че парите от млякото, което продавали всяка сутрин не стигали...Вече имали поръчки от заможни господа от далечни страни, които с нетърпение очаквали изумителния плат...Които давали за него и голямо капаро белкем си мислили платът, който им занесат бъде най-хубавия из между всички хубави....
Изминали две години, а стръкче в браздите в двора на кметсвото не изникнало въпреки вещите грижи на знатните градинари. Златните корички в стъкления буркан си стояли все същите... Кметът ден след ден унивал малко по-малко и в един момент вече съвсем изгубил надежда.Тогава тъжен той решил да направи разходка в гората при ябълката, която дарила златните ябълки. Стигнал и седнал на пръста до нея. Мислите му блуждаели в нищото.
- Иди до морето, там ще намериш това, което търсиш - чул глас.
Ахнал, заозъртал се наоколо, но никой не видял..
" Да не би ябълката да ми говори" помислил си той..И крива усмивка грейнала в лицето му..."Добре" казал си и тръгнал весел и подсвирквайки си...На никой нищо не казал в кметсвото. Вечерта си приготвил багажа, а сутрината тръгнал на път...
Тъй като не знаел какво го очаква си взел в чантата какви ли не неща, които евентуално ще му притрябват. Бил предвидлив човек..Така пътувал цели два дена, но най-накрая стигнал океана...Вечерта приспал, а рано в призори отишъл на морския бряг.."Да не би да видя златната рибка" си мислел той, когато в краката му нещо зашавало. Той бил нагазил морето, но съвсем в края...Погледнал в краката си и видял златна рибка, която се мятала в крака му. Бил и затиснал дългата опашка с крака си...Навел се и я взел.
- Пусни ме - му казала тя - Пусни ме и ще ти изпълня едно желание.
Вцепенен за секунди...не знаел как да реагира..."Рационално"казал си той нали такава му била работата. И през ума му не му минавала мисълта да пусне златната рибка. Колко нощи не бил спал мислейки как е можело той да намери двете ябълки, а сега, когато намерил такава изумително красива златна рибка "по-красива от платовете даже" се усмихвал в акъла си той, оставало и да я пусне. А рибката викала ли викала:
- Моля те пусни ме, ще те възнаградя...аз не мога да живея другаде...Моля те, пусни ме..
Той изровил от чантата си една найлонова торба. Напълнил вода и пъхнал рибката вътре и забързал към вкъщи. Наистина с много усилие и успял да принесе рибката до селцето. Предвижвал се с две големи туби с вода. Единия ден сложил рибката в едната, а на другият ден в другата туба и така благополучно стигнали вкъщи.
С пристигането дал разпореждане да му осигурят специален аквариум със специалната необходима вода за рибката, която била доставена след няколко дена. Тъй като кметът хич не зачитал жена си решил, че рибката ще стои в кметсвото.
- Това е моята златна рибка - отсъдил той с влизането му с нея в сградта, където бил готов вече новия аквариум - Забранявам да и обръщате внимание, ако я чуете да говори.Това е заповед. Ще се правите, че не сте чули нищо.
Мълвата из селото отново била тръгнала за новата придобивка. Три дена хората не могли да спят. Какво щяло да стане си мислили всички...Кметът понеже искал да се изфука решил, че аквариумът ще стои където стои и стъкления буркан, за да може да видят всички колко е красива неговата рибка. Само че в главата му изникнал един проблем - "Ами ако вземе да изпълни някое желание, на някой от простолюдието, които минават през салона или някой служител" си мислил. Нямало решение, но той решил и сложил една стена пред аквариума. Така разделил салона на две части едната, където бил аквариума станало коридор само за служителите от кметсвото, а от другата страна можели да минават простите селяни. Не било идеалното решение, но на първо време ставало. Служителите само си търсили повод да минат през новия коридор, за да видят какво прави златната рибка.
- Помощ, помощ, помогнете ми...Върнете ме в морето...Моля ви...ще ви се отплатя.
Но всички се правели, че не я чуват.
След три дена в аквариума заплували съвсем мънички златни рибки. За всеобщо учудване рибката била живораждаща, не хвърляла хайвер както правили другите морски риби. На кмета аквариума му се струвал достатъчно голям за да ги побере. Колко бил щастлив само.Добре че не я бил пуснал. Какво по-голямо щастие можела тя да му даде от това. Колко бил горд само.А били толкова много на брой мъничките. За съжаление не знаеше точната бройка, защото никой не успяваше да ги преброи, защото много бързо плуват и е просто невъзможно да ги преброят. "Ще ги отброим, когато пораснат...Пилците се броят на есен" мислил си самодоволно кметът изтегнал се на стола си в кабинета. По случай новото събитие поръчал да му избродират златна рибка гоблен, която да окачи в кабинета си. Така простолюдието, когато влизало при него /за помощ, те не го търсили за друго/ щяло да може да види неговата златна рибка избродирана от изкусни майстори по изобразително изкуство много по-добре от онова момиче...с нейните бродерии. Камък му паднал от сърцето.
През същото време рибките бързо растяли. Майка им ги възпитавала, учила ги на различни неща, ако някой ден се върнат в морето да знаят какво да правят. Вечер им разказвала приказки за морското дъно. Те били много любопитни както всички мъничета изучаващи новите неща в живота. Много интересни им били също хората, които ги гледали през стъклото.
- Ето го този дето всички разправят, че жена му се оплаквала на съседката, а тя разказвала на другите в селото, че вечер се чудил само с какво да се нахрани и само я хокал, а след това заспивал мазен в завивките без да и обърне внимание.
Той разбира се докато минавал всичко чувал, както и другите, които чували какви ли не приказки за другите и по свой адрес, но всички се правили че не чуват нищо. Аквариумът едва ли не се превърнал в бюро информация, защото никой от служителите не казвал в очите на колегите си кой какво му е казал за него или пък какво самият той мисли за него.
Разраствал се голям мълчалив комфликт в кметството. Изминали две-три седмици. Рибките рястяли. Кислородът във водата започнал да не им достига, те принудени започнали да викат за помощ:
- Извадете ни от тук, ще умрем. Върнете ни в морето.Лошо ни е нямаме кислород.
Но всички се правили че не чуват. Нали това било заповед.
Минали два- три дена. Отивайки сутринта на работа в кметсвото служителите намерили малките рибки мъртви, плувайки безжизнено на повърхността във водата.
Гледката била толкова жалка за всички.
Кмета се почувствал толкова предаден.
Златната рибка заленяла. След седмица умряла и тя.
В момента, в който издъхнала рибката дървото в гората, което било родило златните ябълки се превърнало от обикновено дърво в чисто злато.
Още същата сутринта го забелязали.
Трагедията със златната рибка била съпътствана с ново голямо щастие..."Дори още по-голямо"... мислил си кметът. Лошите мисли бързо се изпарили от главата му. Сега предстояло нещо много важно. Понеже той е кметът на селото той след заседание и събеседване със селяните трябвало да вземе важното решение как да постъпят с дървото.Което било уникално..от чисто злато /което за късмет било близо до селото/. Веднага поставили стражи да го пазят. Селото било изправено пред поредното чудо. За кмета най-важното сега му се струвало да намери такова решение, че то да остане в очите на неговите подчинени и селяните като още по-велико чудо...с което да се гордее...
Отново веднага извикали публично заседание на площада, след което главните управници щели да се съберат в кметсвото и след още едно допълнително разискване щели да решат как да процедират. Преди това организирали публично шествие до ябълката, като извикали оркестъра на селото, който ги предвождал с радостни песни и мелодии.
Една голяма тълпа-цялото село се понесли към златната ябълка, която се намирала на километър от селото. Стигнали до там. Тя била толкова красива.Чисто златна и всяко листче така било застанало, както е било в прегръдката на повея на вятъра именно в момента в който златната рибка била издъхнала.
Хората приказвали какви ли не версии. Постояли час два до дървото и пак предвождани от оркестъра тържествено се върнали на площада.
Всеобщото мнение било, че тям трябва да се направи църква и златната ябълка да остане в двора на църквата. Всички били единодушни и селяните и служителите в кметството. Само кмета не бил доволен. Чувствал се притиснат от вземането на това решение понеже така нямало да може той да изпъкне, но се съгласил.
- Тогава аз ще построя най-голямата и красива църква и освен иконите рисунки в църквата ще има икони от гоблени - казал той и това малко го поуспокоило.
Така била построена една голяма и много красива църква, в която имало и от гоблените на кмета изобразиващи видни светии. През това време докато строяли църквата синът на кмета се оженил за момичето си. От както ябълката станала златна спрели да излизат сатенено блестящите платове от ръцете и. Но когато им се родило първото, а после и второто дете, косите им имали почти същия но по-притулен блясък от познатите платове. Всички в селото много говорили за това. Другият мъж, който бил ял от ябълката бил самотник. и нямало как да се разбере дали ако има дете то също ще бъде с такава изключително омайна косичка независимо от нейния цвят.
Църквата била готова, а семките които толкова дълго време поливали кметът накрая се решил и изровил от земята за да види какво е станало.
Там намерили същите семки, които били оставили, но и те били станали златни. В едно по-малко бурканче ги сложили до буркана със златната кора от обелената ябълка. Те все още били на видно мяство в приемния салон на кметсвото поставени зад дебело стъкло, така че нямало как да бъдат откраднати.
Изминали няколко години, а мълвата за златната ябълка се разнесла из околностите и в много по-далечните и големи градове. Започнали да идват много хора от различни краища в църквата за да видят дървото. Първоначално всеки, който идвал влизал в църквата, разглеждал и иконите гоблени,а после отивали при златната ябълка в двора, която все така стояла неизменно красива и магнетично блестяща в каларъмения двор. Протягал ръка и леко я помилвал /всички искали да я пипнат/. Всеки, който ходил знаел и историята на селото.Така някой, хората вече не помнят кой написал вкъщи на къс хартия свое желание и го сложил в клоните на златната ябълка дано рибката или Господ да го чуят и да му го изпълнят. Другите хора видели и сторили същото. Всеки написвал свое желание и го прикрепял в листата на ябълката. Хора от близо и далече идвали и си тръгвали. Кметът се принудил да направи малки торбичи изплетени от мрежа големи колкото една голяма ябълка, направили много такива и ги закачили в короната на златната ябълка, хората когато слагали листчетата да ги слагали вътре, за да имало място за всички. Така всекидневно ябълката узрявала вечер с много претрупани ябълки от хартиени желания в клоните си.
Тъй като нямало какво да ги правят толкова много лисчета кметът и съветниците му, както и съгражданите в селото решили да събират "хартиените ябълки "- така започнали да ги наричат и като съберат едно солидно количество да идат до океана и да ги пуснат във водата, както искали малките рибки, които били умряли, а също и майка им.
Така през определен период от време ходели до океана и изсипвали там желанията на хората написани на хартийки.Така минавали години. Мълвата за златната ябълка стигнала и в едно селце, където хората водили обикновения си присъщ селски живот далече от прочутото село. Там живеел един дядо, който отивал към преклонната си възраст. Бил стар и немощен. Животът му бил отредил самота и житейски несрети...съвсем не завиден живот с много и дълги лишения, а сега, когато болестите го споходили и нямало кой да го гледа, а болките от ревматизма му били огромни, а той нямал пари за лекарства очите му светнали когато чул новината за златната ябълка. Толкова много му се приискало да иде да я види и да си пожелае пари за болкоуспокоявощо лекарство понеже болките били нетърпими и нищо не можело да му помогне.
С просълзени сълзи се примолил да го вземат в едно малко рейсче подготвяно специално да отпътува за прочутото село. Хората го познавали, едните от тях се съгласили другите не. Скарали се. Пред очите на дядото се развихрил лют скандал. На него толкова му станало мъчно, но най-накрая го взели с тях и отпътували.Злобните погледи в рейса допълнително огорчавали и подтискали душата му, която и без това вече не издържала. Дори нямало кой да му напише това, което искал да си пожелае понеже много го боляли ръцете. Затова той откъснал едно листче сложил го празно в джоба си и тръгнал на път. Когато стигнал сложил го в клоните на златната ябълка с надежда в сърцето си , че Господ или златната рибка ще знаят какво му тежи на сърцето и без да е написано дори и дори че ще се изпълни желанието му.
Спокоен той тръгнал обратно към вкъщи с малкото автобусче. Пътят бил дълъг. Хората били слезнали за да си починат и когато се качили освежени всички от горския въздух го намерили дятото да стои на една седалка без дъх. В този момент златната ябълка цъфнала пред очите на смаяните хора в двора на църквата със бели цветенца от бяло злато толкова бели, колкото били косите на немощният старец. Някои в началото помислили че цветчетата са сребъни, но пробите доказали, че е бяло злато...
Изминала почти половин година, докато разберат защо е цъфнала златната ябълка. Най-накрая човек от онова селце разказал случката, познавал дядото и му бил пожелал лек път, когато дядото споделил, че не си е написал желанието, а просто е взел едно празно листче със себе си. И как на връщане от църквата е починал.
- Също както стана със златната рибка - отвърнали хората от селото. Тогава взели две нови решения след известни спорове, които били неизбежни. Едното било да посъдят ябълки около църквата понеже цветовете цъфнали в дървото означавали плодове и плодородие, а и хората, които идвали били много и на дръвчетата отвън да слагат желанията си в мрежичките, за които ще имало място за всички, а дървото вътре да остане необезпокоявано така красиво с цвета си. На хората разбира се било позволено да го докосват /по един път на ден/. Решили също така като ходят да пускат хартиените ябълки в океана първо да ги изгарят, /както при дядото нямало написано желание/ белкем станело ново чудо.
Отишли на морския бряг накладили огън изгорили всички хартиени ябълки, което отнело време, а после пепелта пуснали в морето.
Изминали много много години. През златната ябълка минавали много поколения, традицията си била все същата. Местните хора разправяли, че когато пепелта в морето била изхвърлена и ако времето е бурно и ветровито капките от морските вълни т.е. водните пръски /някои ги наричали и ги сравнявали с Божиите сълзи, който плачел за немомощните и добри хора по света/ " оплождали" пепелта и от тях се раждали малки рибки. Били някакъв нов неизвестен до сега вид, но много приличали на златните рибки. Които поемали по своя жизнен път в дълбоките океански води.
Това е легендата за златната ябълка, а някъде по света можете да срещнете момиче или момче със същият сатенено-перлен блясък в косата...
Fly cat blue
04.08л2010г.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
П.С. Разказът е посветен на хора за които пише в постинга ми от 03 август - увод към един разказ
В едно село живеели една млада девойка и едно младо момче.
Те били в юношеска възраст.Обичали се. Макар че имали проблеми със семейството на момчето били много щастливи и се отдавали един на друг с много любов и разбиране.Това се случило още в много стари времена. Селцето не било голямо и жителите се познавали един друг.Момчето било от знатен род. Баща му бил кмета на града, но се скарали заради момичето, понеже тя била обикновено момиче. Момчето се изучило в близкия град, но все още не работило по специалността си. Бил се хванал в завод за дървообработка пак в града. Всеки ден хващало специален рейс за градът, с който се връщало след работа. Един ден както се връщали от работа момчето забелязало нещо златно в гората. Обичал да гледа през прозореца докато пътува. Нещо му блеснало в очите, там където се ширели зелените корони на дърветата в гъстата гора..."Но какво може да е това?"-помислило си то.
- Спрете,спрете видях нещо - извикало то - всички както се били омърлушени, мислейки изморени за различни неща изведнъж се ободрили.
-Какво става?- се обърнал шофьорът.
- Видях нещо, нека видим какво е... нещо блесна в гората.
Шофьорът спрял и всички се запътили след момчето.
Била една дива ябълка. Цялата отрупана в жълто-червени малки ябълки. Но сред листата забелязали една чисто златна ябълка.
- Ето има още една - обадило се едно момче.
Мислили, мислили и накрая решили да откъснат двете ябълки и да ги занесат в селото. Като се прибрали цялото село ахнало...Мълвата се разнесла бързо и всички в селото се втурнали към площа да да видят чудото...Дори най-немощните хора взели бастуните си и лека по лека се предвижили до мегдана.
Там вече се бил развихрил голям спор какво да направят ябълките и на кой принадлежат. Имало какви ли не коментари... Какви ли не предположения...Разбира се който видял ябълките би следвало да са негови, но бащата на момчето казало, че ще ги вземат и съвета ще реши какво да направи с тях. Ябълките били не съвсем твърди. Кората им блестяла прекрасно, макар залезът вече да се пребирал в своето легло...Вече било станало късно вечерта, а спорът продължавал. Момчето взело ябълките и казало:
- Давам едната на баща ми, а другата аз ще изям...
Всички ахнали в един глас.
- Недей, може да е отровна.
- Хайде пребираме се, стана късно.
На другия ден щастие озарявало лицето на момчето.
-Ще я изядеш ли с мен?- попитало то момичето. Още рано сутринта бил отишъл в тях.
- Добре - казало момичето. Щом ти ще ядеш и аз ще ям...Няма ли да те е жал за златната кора, толкова е красива, а и дали наистина е отровна?
- Щом се е родила на дървото, където другите ябълки стават за ядене
значи не е.
И изяли ябълкита. Били със същия вкус- този на дивите ябълки , леко киселеели, само от златната кора се усещал някакъв странен сладостен аромат.
- Колко са вкусни! - възкликнало момчето - вкусът им беше много приятнен с тази лека сладост, усети ли?
- Да наистина - отговорило момичето.
Хврълили семките в градина на произвола на съдбата. Дали щяло да се роди дърво никой не знаел. Но те били млади и доволни от живота. Волни и истински щастливи...дали същата съдба и на семките...
Същата сутрин още рано рано бащата на момчето занесъл ябълката в кабинета си. Момчето му било дало ябъката като му казало да прави с нея каквото реши.
Кметът събрал всичките си чиновници, свикал съвет, на който щяли да разискват какво точно да правят със златната ябълка. Дали да я изядът и кой от тях, дали всички или дали да я съхранят някъде.
Накрая взели решение да я обелят и да сложат златната кора в стъклен буркан за да видят какво ще се случи, понеже нали златото си било злато, не било храна...така разсъждавали. Така я обелили и я поставили на много видно място в приемната, където минавали и служители и селяните от селото.
- Кой иска да опита от ябълката?-попитал кмета. Всички стояли нацупени, хем им се искало хем се страхували че все пак може да е отровна...
-Аз ще опитам - се чуло глас. Бил един чиновник, който нямало нищо напротив да разбере какъв е вкуса на една такава чудна златна ябълка. Той също бил на мнението, че едва ли е отровна. И изял останалата част.За семките определили специално място, където да ги засъдят и да се грижат за тях, с надеждата да покълнат едва ли не златни кълнове. За сърцата им огряло слънце. Зачакали новото събитие, което се очаквало след около година.Разбира се в цялото село веднага се разбрало за решението и във всяка къща всички говорели само за това...
Извикали най-добрите агрономи.
На тримата, който били яли от ябълката не им било станало нищо и след няколко дена всичко в селото се поуспокоило.
Приятелката на момчето още от ранно детство бродирала прекрасни броерии...Майка му и баща му копували платове и го карали то да ги бродира, след което ходели в града и ги продавали, но бизнесът им от край време не вървял...Но тъй като нямали други възможности не оставяли платовете...
Един ден момичето тъкмо било завързало и последния възел на една бродерия с кафява сърничка, когато цветът на платът изведнъж получил златен блясък...Изглеждал по-хубав от сатен. Цветът му бил син гледката била удивително красива.
- Вижте, вижте - извикало момичето, тичейки към двора където родите ли му копаели в градината...
- Какво става?- попитали родителите му изтривайки потта си от обедното слънце.
-Платът придоби златен блясък.
Те погледнали.На слънцето блясъкът на плата бил още по силен и прекрасен.
- Този плат сигурно веднага ще го продам щом ида в града, толкова е красив. Ще му вдигна цената.- зарадвал се бащата...
Момичето грабнало плата и хукнало към къщата на своя приятел. Щастие огрявало лицето и.
Извикало на улицата момчето, понеже знаела че е нежелана от родителите му.
- Виж каква красота, не съм виждала толкова красив плат...Когато свърших бродерията платът доби този блестящ отенът.
Цялото село се събрало всички искали да видят и да пипнат плата..
Били се събрали почти всички от селото.
- Ще го измърсите - извикало момчето - след дългото подмятане от ръка в ръка.
Точно по същото време кметът, чиновниците и агрономите се намирали в специалната ябълкова градина и тъкмо били направили поредното поливане на семките.
Всички били много доволни от новата придобивка. Всяка сутрин откакто засадили семките се събуждали с радост в сърцето си. Те осмислили целият им живот.
Минала една седмица. В момента, в който отново поляли семките в двора на кметството в ръцете на момичето отново заблестял плат със същия прекрасен сатенен отблясък...Това продължило една година, но никой не можел да забележи тайствената взаимозависимост...Търговията с платовете потръгнала в бедното семейсто и лека по лека нещата започнали да се развиват благополучно...Животът им се наситил с радост и разбирателство..Не било необходимо вече да страдат и да се притесняват, че няма да има какво да сложат на масата за вечеря и че парите от млякото, което продавали всяка сутрин не стигали...Вече имали поръчки от заможни господа от далечни страни, които с нетърпение очаквали изумителния плат...Които давали за него и голямо капаро белкем си мислили платът, който им занесат бъде най-хубавия из между всички хубави....
Изминали две години, а стръкче в браздите в двора на кметсвото не изникнало въпреки вещите грижи на знатните градинари. Златните корички в стъкления буркан си стояли все същите... Кметът ден след ден унивал малко по-малко и в един момент вече съвсем изгубил надежда.Тогава тъжен той решил да направи разходка в гората при ябълката, която дарила златните ябълки. Стигнал и седнал на пръста до нея. Мислите му блуждаели в нищото.
- Иди до морето, там ще намериш това, което търсиш - чул глас.
Ахнал, заозъртал се наоколо, но никой не видял..
" Да не би ябълката да ми говори" помислил си той..И крива усмивка грейнала в лицето му..."Добре" казал си и тръгнал весел и подсвирквайки си...На никой нищо не казал в кметсвото. Вечерта си приготвил багажа, а сутрината тръгнал на път...
Тъй като не знаел какво го очаква си взел в чантата какви ли не неща, които евентуално ще му притрябват. Бил предвидлив човек..Така пътувал цели два дена, но най-накрая стигнал океана...Вечерта приспал, а рано в призори отишъл на морския бряг.."Да не би да видя златната рибка" си мислел той, когато в краката му нещо зашавало. Той бил нагазил морето, но съвсем в края...Погледнал в краката си и видял златна рибка, която се мятала в крака му. Бил и затиснал дългата опашка с крака си...Навел се и я взел.
- Пусни ме - му казала тя - Пусни ме и ще ти изпълня едно желание.
Вцепенен за секунди...не знаел как да реагира..."Рационално"казал си той нали такава му била работата. И през ума му не му минавала мисълта да пусне златната рибка. Колко нощи не бил спал мислейки как е можело той да намери двете ябълки, а сега, когато намерил такава изумително красива златна рибка "по-красива от платовете даже" се усмихвал в акъла си той, оставало и да я пусне. А рибката викала ли викала:
- Моля те пусни ме, ще те възнаградя...аз не мога да живея другаде...Моля те, пусни ме..
Той изровил от чантата си една найлонова торба. Напълнил вода и пъхнал рибката вътре и забързал към вкъщи. Наистина с много усилие и успял да принесе рибката до селцето. Предвижвал се с две големи туби с вода. Единия ден сложил рибката в едната, а на другият ден в другата туба и така благополучно стигнали вкъщи.
С пристигането дал разпореждане да му осигурят специален аквариум със специалната необходима вода за рибката, която била доставена след няколко дена. Тъй като кметът хич не зачитал жена си решил, че рибката ще стои в кметсвото.
- Това е моята златна рибка - отсъдил той с влизането му с нея в сградта, където бил готов вече новия аквариум - Забранявам да и обръщате внимание, ако я чуете да говори.Това е заповед. Ще се правите, че не сте чули нищо.
Мълвата из селото отново била тръгнала за новата придобивка. Три дена хората не могли да спят. Какво щяло да стане си мислили всички...Кметът понеже искал да се изфука решил, че аквариумът ще стои където стои и стъкления буркан, за да може да видят всички колко е красива неговата рибка. Само че в главата му изникнал един проблем - "Ами ако вземе да изпълни някое желание, на някой от простолюдието, които минават през салона или някой служител" си мислил. Нямало решение, но той решил и сложил една стена пред аквариума. Така разделил салона на две части едната, където бил аквариума станало коридор само за служителите от кметсвото, а от другата страна можели да минават простите селяни. Не било идеалното решение, но на първо време ставало. Служителите само си търсили повод да минат през новия коридор, за да видят какво прави златната рибка.
- Помощ, помощ, помогнете ми...Върнете ме в морето...Моля ви...ще ви се отплатя.
Но всички се правели, че не я чуват.
След три дена в аквариума заплували съвсем мънички златни рибки. За всеобщо учудване рибката била живораждаща, не хвърляла хайвер както правили другите морски риби. На кмета аквариума му се струвал достатъчно голям за да ги побере. Колко бил щастлив само.Добре че не я бил пуснал. Какво по-голямо щастие можела тя да му даде от това. Колко бил горд само.А били толкова много на брой мъничките. За съжаление не знаеше точната бройка, защото никой не успяваше да ги преброи, защото много бързо плуват и е просто невъзможно да ги преброят. "Ще ги отброим, когато пораснат...Пилците се броят на есен" мислил си самодоволно кметът изтегнал се на стола си в кабинета. По случай новото събитие поръчал да му избродират златна рибка гоблен, която да окачи в кабинета си. Така простолюдието, когато влизало при него /за помощ, те не го търсили за друго/ щяло да може да види неговата златна рибка избродирана от изкусни майстори по изобразително изкуство много по-добре от онова момиче...с нейните бродерии. Камък му паднал от сърцето.
През същото време рибките бързо растяли. Майка им ги възпитавала, учила ги на различни неща, ако някой ден се върнат в морето да знаят какво да правят. Вечер им разказвала приказки за морското дъно. Те били много любопитни както всички мъничета изучаващи новите неща в живота. Много интересни им били също хората, които ги гледали през стъклото.
- Ето го този дето всички разправят, че жена му се оплаквала на съседката, а тя разказвала на другите в селото, че вечер се чудил само с какво да се нахрани и само я хокал, а след това заспивал мазен в завивките без да и обърне внимание.
Той разбира се докато минавал всичко чувал, както и другите, които чували какви ли не приказки за другите и по свой адрес, но всички се правили че не чуват нищо. Аквариумът едва ли не се превърнал в бюро информация, защото никой от служителите не казвал в очите на колегите си кой какво му е казал за него или пък какво самият той мисли за него.
Разраствал се голям мълчалив комфликт в кметството. Изминали две-три седмици. Рибките рястяли. Кислородът във водата започнал да не им достига, те принудени започнали да викат за помощ:
- Извадете ни от тук, ще умрем. Върнете ни в морето.Лошо ни е нямаме кислород.
Но всички се правили че не чуват. Нали това било заповед.
Минали два- три дена. Отивайки сутринта на работа в кметсвото служителите намерили малките рибки мъртви, плувайки безжизнено на повърхността във водата.
Гледката била толкова жалка за всички.
Кмета се почувствал толкова предаден.
Златната рибка заленяла. След седмица умряла и тя.
В момента, в който издъхнала рибката дървото в гората, което било родило златните ябълки се превърнало от обикновено дърво в чисто злато.
Още същата сутринта го забелязали.
Трагедията със златната рибка била съпътствана с ново голямо щастие..."Дори още по-голямо"... мислил си кметът. Лошите мисли бързо се изпарили от главата му. Сега предстояло нещо много важно. Понеже той е кметът на селото той след заседание и събеседване със селяните трябвало да вземе важното решение как да постъпят с дървото.Което било уникално..от чисто злато /което за късмет било близо до селото/. Веднага поставили стражи да го пазят. Селото било изправено пред поредното чудо. За кмета най-важното сега му се струвало да намери такова решение, че то да остане в очите на неговите подчинени и селяните като още по-велико чудо...с което да се гордее...
Отново веднага извикали публично заседание на площада, след което главните управници щели да се съберат в кметсвото и след още едно допълнително разискване щели да решат как да процедират. Преди това организирали публично шествие до ябълката, като извикали оркестъра на селото, който ги предвождал с радостни песни и мелодии.
Една голяма тълпа-цялото село се понесли към златната ябълка, която се намирала на километър от селото. Стигнали до там. Тя била толкова красива.Чисто златна и всяко листче така било застанало, както е било в прегръдката на повея на вятъра именно в момента в който златната рибка била издъхнала.
Хората приказвали какви ли не версии. Постояли час два до дървото и пак предвождани от оркестъра тържествено се върнали на площада.
Всеобщото мнение било, че тям трябва да се направи църква и златната ябълка да остане в двора на църквата. Всички били единодушни и селяните и служителите в кметството. Само кмета не бил доволен. Чувствал се притиснат от вземането на това решение понеже така нямало да може той да изпъкне, но се съгласил.
- Тогава аз ще построя най-голямата и красива църква и освен иконите рисунки в църквата ще има икони от гоблени - казал той и това малко го поуспокоило.
Така била построена една голяма и много красива църква, в която имало и от гоблените на кмета изобразиващи видни светии. През това време докато строяли църквата синът на кмета се оженил за момичето си. От както ябълката станала златна спрели да излизат сатенено блестящите платове от ръцете и. Но когато им се родило първото, а после и второто дете, косите им имали почти същия но по-притулен блясък от познатите платове. Всички в селото много говорили за това. Другият мъж, който бил ял от ябълката бил самотник. и нямало как да се разбере дали ако има дете то също ще бъде с такава изключително омайна косичка независимо от нейния цвят.
Църквата била готова, а семките които толкова дълго време поливали кметът накрая се решил и изровил от земята за да види какво е станало.
Там намерили същите семки, които били оставили, но и те били станали златни. В едно по-малко бурканче ги сложили до буркана със златната кора от обелената ябълка. Те все още били на видно мяство в приемния салон на кметсвото поставени зад дебело стъкло, така че нямало как да бъдат откраднати.
Изминали няколко години, а мълвата за златната ябълка се разнесла из околностите и в много по-далечните и големи градове. Започнали да идват много хора от различни краища в църквата за да видят дървото. Първоначално всеки, който идвал влизал в църквата, разглеждал и иконите гоблени,а после отивали при златната ябълка в двора, която все така стояла неизменно красива и магнетично блестяща в каларъмения двор. Протягал ръка и леко я помилвал /всички искали да я пипнат/. Всеки, който ходил знаел и историята на селото.Така някой, хората вече не помнят кой написал вкъщи на къс хартия свое желание и го сложил в клоните на златната ябълка дано рибката или Господ да го чуят и да му го изпълнят. Другите хора видели и сторили същото. Всеки написвал свое желание и го прикрепял в листата на ябълката. Хора от близо и далече идвали и си тръгвали. Кметът се принудил да направи малки торбичи изплетени от мрежа големи колкото една голяма ябълка, направили много такива и ги закачили в короната на златната ябълка, хората когато слагали листчетата да ги слагали вътре, за да имало място за всички. Така всекидневно ябълката узрявала вечер с много претрупани ябълки от хартиени желания в клоните си.
Тъй като нямало какво да ги правят толкова много лисчета кметът и съветниците му, както и съгражданите в селото решили да събират "хартиените ябълки "- така започнали да ги наричат и като съберат едно солидно количество да идат до океана и да ги пуснат във водата, както искали малките рибки, които били умряли, а също и майка им.
Така през определен период от време ходели до океана и изсипвали там желанията на хората написани на хартийки.Така минавали години. Мълвата за златната ябълка стигнала и в едно селце, където хората водили обикновения си присъщ селски живот далече от прочутото село. Там живеел един дядо, който отивал към преклонната си възраст. Бил стар и немощен. Животът му бил отредил самота и житейски несрети...съвсем не завиден живот с много и дълги лишения, а сега, когато болестите го споходили и нямало кой да го гледа, а болките от ревматизма му били огромни, а той нямал пари за лекарства очите му светнали когато чул новината за златната ябълка. Толкова много му се приискало да иде да я види и да си пожелае пари за болкоуспокоявощо лекарство понеже болките били нетърпими и нищо не можело да му помогне.
С просълзени сълзи се примолил да го вземат в едно малко рейсче подготвяно специално да отпътува за прочутото село. Хората го познавали, едните от тях се съгласили другите не. Скарали се. Пред очите на дядото се развихрил лют скандал. На него толкова му станало мъчно, но най-накрая го взели с тях и отпътували.Злобните погледи в рейса допълнително огорчавали и подтискали душата му, която и без това вече не издържала. Дори нямало кой да му напише това, което искал да си пожелае понеже много го боляли ръцете. Затова той откъснал едно листче сложил го празно в джоба си и тръгнал на път. Когато стигнал сложил го в клоните на златната ябълка с надежда в сърцето си , че Господ или златната рибка ще знаят какво му тежи на сърцето и без да е написано дори и дори че ще се изпълни желанието му.
Спокоен той тръгнал обратно към вкъщи с малкото автобусче. Пътят бил дълъг. Хората били слезнали за да си починат и когато се качили освежени всички от горския въздух го намерили дятото да стои на една седалка без дъх. В този момент златната ябълка цъфнала пред очите на смаяните хора в двора на църквата със бели цветенца от бяло злато толкова бели, колкото били косите на немощният старец. Някои в началото помислили че цветчетата са сребъни, но пробите доказали, че е бяло злато...
Изминала почти половин година, докато разберат защо е цъфнала златната ябълка. Най-накрая човек от онова селце разказал случката, познавал дядото и му бил пожелал лек път, когато дядото споделил, че не си е написал желанието, а просто е взел едно празно листче със себе си. И как на връщане от църквата е починал.
- Също както стана със златната рибка - отвърнали хората от селото. Тогава взели две нови решения след известни спорове, които били неизбежни. Едното било да посъдят ябълки около църквата понеже цветовете цъфнали в дървото означавали плодове и плодородие, а и хората, които идвали били много и на дръвчетата отвън да слагат желанията си в мрежичките, за които ще имало място за всички, а дървото вътре да остане необезпокоявано така красиво с цвета си. На хората разбира се било позволено да го докосват /по един път на ден/. Решили също така като ходят да пускат хартиените ябълки в океана първо да ги изгарят, /както при дядото нямало написано желание/ белкем станело ново чудо.
Отишли на морския бряг накладили огън изгорили всички хартиени ябълки, което отнело време, а после пепелта пуснали в морето.
Изминали много много години. През златната ябълка минавали много поколения, традицията си била все същата. Местните хора разправяли, че когато пепелта в морето била изхвърлена и ако времето е бурно и ветровито капките от морските вълни т.е. водните пръски /някои ги наричали и ги сравнявали с Божиите сълзи, който плачел за немомощните и добри хора по света/ " оплождали" пепелта и от тях се раждали малки рибки. Били някакъв нов неизвестен до сега вид, но много приличали на златните рибки. Които поемали по своя жизнен път в дълбоките океански води.
Това е легендата за златната ябълка, а някъде по света можете да срещнете момиче или момче със същият сатенено-перлен блясък в косата...
Fly cat blue
04.08л2010г.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
П.С. Разказът е посветен на хора за които пише в постинга ми от 03 август - увод към един разказ
I Am Legend ("Аз съм легенда")
Каква телевизионна легенда пък е тоя ??!
Легенда за златната ябълка ~ 4 август ...
Каква телевизионна легенда пък е тоя ??!
Легенда за златната ябълка ~ 4 август ...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
